ИндексВъпроси/ОтговориРегистрирайте сеВход
Април 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
     12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
CalendarCalendar
Търсене
 
 

Display results as :
 
Rechercher Advanced Search
Latest topics
» На кафе с Приятели!
Съб Фев 04, 2017 8:04 am by nikolovvd

» IQ Тест на български
Пон Яну 23, 2012 7:47 pm by ned_sexy

» Нов облик на форума
Съб Ное 19, 2011 11:25 am by silvia-73

» КАК СЕ ЧУВСТВАТЕ В ТОЗИ МОМЕНТ
Съб Ное 19, 2011 11:18 am by silvia-73

Poll
Какво правите в свободното си време?
Спя...
6%
 6% [ 2 ]
Разхождам се
0%
 0% [ 0 ]
Чета книга
16%
 16% [ 5 ]
Ходя на плаж
6%
 6% [ 2 ]
Излизам с приятели
6%
 6% [ 2 ]
Вися в нета
32%
 32% [ 10 ]
Отделям това време за семейството си
10%
 10% [ 3 ]
Ходя по магазините
0%
 0% [ 0 ]
Нито едно от изброените
10%
 10% [ 3 ]
Няма да кажа, много питаш ;)
13%
 13% [ 4 ]
Общо гласове : 31
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 55, на Сря Ное 02, 2011 9:25 pm
Statistics
Имаме 222 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Мария

Нашите потребители са написали 11340 мнения in 1015 subjects
Keywords
sofia нощен мъже икономисти кремове интересни варна тест картички клонче рожден как КАРТИЧКИ измами kartinki може живот качваме badey островът диета зрителни грешниците късмети happy клипчета

Share | 
 

 Любими разкази

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
rosica_778
бабаит на форума
avatar

Брой мнения : 536
Age : 38
Location : България,Ямбол - к-с ,,Диана”
Points : 884
Registration date : 22.05.2010

ПисанеЗаглавие: Любими разкази   Нед Май 30, 2010 5:13 pm

ПОСЛЕДНИЯТ ЛИСТ

В един
малък квартал западно от Уошингтън
скуеър улиците изведнъж щурват и
се преплитат и пречупват в малки
отрязъци, наречени "площадки". Тези
"площадки" образуват чудновати ъгли и
криви. Една улица се пресича
сама със себе си дори два пъти. Някакъв
художник открил веднъж
съвсем неподозирана възможност в тази улица.
Ами
ако инкасаторът
от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия
и платно,
неочаквано срещне сам себе си да се връща, без да е получил
нито
цент от сметката! И ето че хората на изкуството плъпнали из
своебразния
квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно
изложение,
фронтони от деветнайсети век, холандски мансарди и ниски
наеми.
После пренесли от шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два

мангала и основали "колония".
Сю и Джонси имаха ателие на
най-горния
етаж в една неизмазана триетажна къща. "Джонси" беше
умалително от
Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата - от Калифорния.
Двете се
бяха запознали на масата в една гостилница на Осма улица и се
оказа,
че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и широките
женски
ръкави съвпадат напълно, което доведе и до общото ателие.
Това

стана през май. През ноември един студен чужденец, когото докторите
нарекоха
Пневмоний, се разшета невидим из колонията, като докосваше ту
един,
ту друг с ледените си пръсти. В източната част този сатрап крачеше

смело и поразяваше десетки жертви, но тук плетеницата от тесни, обрасли
с мъх "площадки" затрудняваше неговия ход.
Господин Пневмоний в
никакъв
случай не можеше да се нарече галантен кавалер. Едно крехкичко
момиче
с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, едва ли можеше да
бъде
равностоен противник за този стар разбойник с кървави пестници и
тежко
дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на
изписания
железен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на
съседната
неизмазана къща.
Една сутрин загриженият доктор с леко
движение
на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.
-
Вероятността
да прескочи трапа е, да речем, едно на десет - каза той и
стърси
живака на термометъра. - И то само ако в нея има воля за живот.
Вземе
ли болният страната на гробаря, всички лекарства са безсилни. А
вашата
госпожичка вече е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква
мисъл?
-
Ами.... беше си наумила, че един ден непременно трябва да
нарисува
Неаполския залив.
- Да рисува? Глупости! Не я ли гнети нещо
по-сериозно
- мисълта за някакъв мъж например?
- Мъж ли? - възкликна
Сю и
гласът и звънна рязко като разхлабена струна. - Нима един мъж
заслужава...
Но не, докторе, няма такова нещо.
- Така, значи това е
просто
безволие - каза докторът. - Аз ще направя всичко, на което
науката -
в мое лице - е способна. Но щом пациентът ми започне да брои
каретите
на погребалното шествие, аз приспадам петдесет процента от
лечебната
сила на лекарствата. Ако направите така, че поне веднъж да ви
попита
какви ръкави ще се носят тази зима, гарантирам ви двойно
по-голяма
вероятност да се оправи.
След като докторът си отиде, Сю
се
затвори в ателието и плака, плака, докато хартиената салфета се
превърна
в каша. После взе статива си и влезе със смела крачка в стаята
на
Джонси, като си подсвиркваше някакъв шлагер. Джонси лежеше почти
незабележима
под завивките, обърнала глава към прозореца. Сю помисли, че
е
заспала и престана да свири.
Тя нагласи статива и взе да рисува с
туш
илюстрация за разказ в списание. Младите художници си проправят път
към
Изкуството, като илюстрират разказите, с които младите писатели си
проправят
път към Литературата. Докато нахвърляше фигурата на героя на
разказа
- каубой от Айдахо с елегантен брич и с монокъл на носа, до
слуха й
няколко пъти долетя тих шепот. Тя приближи припряно до кревата.
Очите
на Джонси бяха широко отворени. Тя гледаше през прозореца и броеше
-
броеше в обратен ред.
- Двнайсет - произнесе тя и след малко: -
единайсет;
и после: - десет, девет, осем, седем - последните две почти
на един
дъх.
Обезпокоена, Сю погледна навън. Какво имаше за броене?
Виждаше
се само голият мрачен двор и на двадесет крачки - калканът на
неизмазаната
къща. Една стара, прастара лозница, чепата и изгнила към
корените,
пълзеше до средата на калкана. Студеният дъх на есента бе
смъкнал
листата и сега клоните, вкопчани в ронещите се тухли, голееха
като
скелет.
- Какво има, мила? - попита Сю.
- Шест - каза едва
дочуто
Джонси. - Сега падат по-бързо. Преди три дни бяха близо сто.
Главата
ме заболяваше да ги броя. А сега е много лесно. Ето още един.
Останаха
само пет.
- Какво пет мила? Кажи на твоята Сюди.
- Листа.
На
лозницата. Когато падне последният, ще си отида и аз. Знам си го от
три
дни. Докторът не ти ли каза?
- За първи път чувам такава глупост -
отвърна Сю с великолепно пренебрежение. - Какво общо имат листата на
старата
лозница с твоето оздравяване? А ти толкова обичаше тази лозница,

немирнице. Я не оглупявай! Та докторът ми каза тази сутрин, че ще
оздравееш
скоро... чакай, как каза точно? Че вероятността е десет на
едно. Да
не мислиш, че когато се возим на трамвай или минаваме край
новострояща
се сграда вероятността да останем живи е по-голяма? Опитай
сега
бульона и остави твоята Сюди да завърши илюстрацията си, че да може

да я пробута на редактора и да купи вино на болното си дете и свински
пържоли
за собствения си търбух.
- Безсмислено е да купуваш повече
вино -
отвърна Джонси, загубила поглед в прозореца. - Ето, отиде още
един.
Не, не искам никакъв бульон. Останаха само четири. Искам да видя
как
ще се отронии последният, преди да се стъмни. Тогава ще си отида и
аз.
-
Джонси, мила - каза Сю, като се наведе над нея, - обещай ми, че
ще
затвориш очи и няма да гледаш през прозореца, докато не завърша
илюстрацията.
Утре трябва да я предам. Нужна ми е светлина, иначе бих
спуснала
щорите.
- Не можеш ли да рисуваш в другата стая? - попита
студено
Джонси.
- Предпочитам да стоя при теб - отвърна Сю. - И освен

това не искам да се вторачваш в тези глупави листа.
- Кажи ми,
когато
свършиш - промълви Джонси и затвори очи, бледа и неподвижна като
повалена
статуя, - защото искам да видя как ще падне последният. Омръзна
ми
да чакам. Омръзна ми да мисля. Ще ми се да се отърва от всичко и да
полетя
надолу, надолу, като някое от тези нещастни, уморени листа.
-
Помъчи
се да заспиш - каза Сю. - Аз трябва да повикам Берман за модел,
за
да нарисувам стария златотърсач отшелник. Ще се върна след минутка.
Ти
не мърдай през това време.
Старият Берман беше художник, който
живееше
на партера, точно под тяхното ателие. Това беше над
шестдесетгодишен
човек с брада на Микеланджеловия Мойсей, която се виеше
надолу от
главата на сатир по тялото на гном. Берман не бе успял в
изкуството.
Четиридесет години бе въртял четката, без да се домогне дори
до
полите на своята Муза. Цял живот се готвеше да създаде шедьовър, а
още
не го бе започнал.
От няколко години не бе рисувал нищо освен
някоя
и друга табелка или фирма. Припечелваше по нещо и като позираше на

младите художници от "колонията", които нямаха възможност да плащат на
професионален
модел. Той пиеше джин до забрава и все разправяше за своя
бъдещ
шедьовър. Иначе беше сприхаво старче, което се отнасяше с крайно
презрение
към всякакви сантименталности и смяташе себе си за овчарско
куче,
чиято задача е да пази двете млади художнички от горното ателие.
Сю
намери Берман в полутъмната му бърлога долу, цял умирисан на хвойна. В
един
ъгл стоеше на триножник недокоснато платно, което вече двадесет и
пет
години чакаше първите мазки на шедьовъра. Тя обясни на стареца каква
муха е влязла в главата на Джонси и изрази опасенията си, че момичето,
леко
и крехко като лист, може да си отлети, когато угаснат и последните
искрици
на желанието му за живот. Старият Берман, чиито зачервени очи
явно
се насълзиха, се развика ядосано, възмутен от тези идиотски
фантазии.
-
Какфо? - Кресна той. Как е фъзможна такава глупост - та
умреш,
сащото листата пада от проклета лосница! Са пърфи път чува такава

клупост. Не, не шелая та ви посира са фаш клупаф отшелник. Как
топуснахте
да си напие в клава такова нещо? Ах, коркото момиче!
- Тя е

много болна и отслабнала - каза Сю - и от температурата й идват някакви
болезнени и странни мисли. Добре, господин Берман, щом не искате да ми
позирате,
недейте. Но ако искате да знаете, вие сте един отвратителен
стар...
стар дърдорко.
- Шенски рапоти! - Възмути се Берман. - Кой
касал,
че няма да ви посира? Та фърфим. Идвам с фас. Половин час кофоря,

че искам да ви посира! Поше мой! Как моша това хупаво момише да се
располее.
Етин ден ще нарисувам мой шедьовър и всички ще се махне оттук.
Та,
та!
Когато се качиха горе, Джонси спеше. Сю спусна щорите додолу
и
направи знак на Берман да мине в другата стая. Там двамата пристъпиха
до прозореца и със страх се взряха в лозницата. После се спогледаха,
без
да продумат. Валеше студен упорит дъжд, примесен със сняг. Берман,
облечен
в старата си синя риза, седна на едно котле вместо камък, да
позира
като златотърсач отшелник.
На другата сутрин, когато Сю се
събуди,
след като бе спала само един час, тя видя, че Джонси се взира с
помътнели,
широко отворени очи в спуснатите зелени щори.
- Вдигни ги,
искам
да погледна навън - изкомандва шепнешком тя. Сю се подчини с
нежелание.
О!
След проливния дъжд и бесните пориви на вятъра, който
не бе спрял
цяла нощ, на фона на неизмазания калкан все още се виждаше
един
лист. Последният. Все още зелен при дръжката, но докоснат от
жълтевината
на гнилостта и развалата по разчленените краища, той се
държеше
смело на една клонка на двадесетина стъпки от земята.
- Това е

последният - каза Джонси. - Бях сигурна, че нощес ще падне. Какъв вятър
духаше само! Но той ще падне днес и тогава ще си умра и аз.
- Боже
мой!
- въздъхна Сю и наведе умореното си лице над възглавницата. -
Помисли
поне за мен, щом не искаш да мислиш за себе си. Какво ще правя
без
теб?
Но Джонси не отговори. Всичко на този свят е чуждо на
душата,
която се готви да се отправи по своя незнаен, далечен път.
Колкото
повече се късаха нишките, които я свързваха с хората и с живота,

толкова повече я завладяваше болезнената приумица.
Денят си отиваше,
но дори в здрача те виждаха на фона на калкана самотния лист на
лозницата,
който продължаваше да се държи. После, с падането на нощта
севернякът
отново се надигна, по стъклата заплющя дъжд и се затича на
потоци
от ниската холандска стряха.
Щом се развидели, Джонси - това
момиче
нямаше милост! - поиска пак да се вдигнат щорите. Листът все още
си
стоеше на мястото. Джонси лежа дълго, загледана в него. После повика
Сю
която й подгряваше пилешки бульон на газовата печка.
- Сюди, аз
бях
непослушно момиче - каза Джонси. - Този последен лист, изглежда,
остана,
за да ми покаже колко съм лоша. Грехота е човек да иска да умре.

Сега можеш да ми дадеш малко бульон, а после мляко с портвайн... Или
не,
дай ми първо огледалото, а след това ми подложи възглавници, че да
мога
да седна в леглото и да те гледам как готвиш.
Един час по-късно
тя
каза:
- Сюди, надявам се един ден да нарисувам Неаполския залив.
След
обед дойде доктирът и Сю намери някакъв предлог да излезе с него в
коридора.
-
Днес има много голяма надежда - каза докторът, като пое
слабичката
трепереща ръка на Сю. - Грижете се добре за нея и ще
спечелите
битката. А сега трябва да навестя долу друг болен. Казва се
Берман -
някакъв художник, доколкото разбрах. Също пневмония. Той е
стар,
изнемощял човек, а заболяването е в много остра форма. За него
няма
надежда, но въпреки това ще го изпратя в болница - там има повече
удобства.
На
другия ден докторът каза на Сю:
- За нея вече няма
никаква
опасност. Вие победихте. Сега само силна храна и добро гледане -

друго не е нужно.
Следобед Сю се доближи до леглото на Джонси,
доплитайки
един съвсем син и съвсем ненужен шал, и я прегърна с една
ръка
заедно с възглавниците.
- Трябва да ти кажа нещо, бяла мишко -
подзе
тя. Господин Берман е умрял днес в болницата от пневмония. Той се
разболя
само преди два дни. Сутринта на първия ден портиерът го намерил
долу
в стаята му почти в безсъзнание. Обувките и дрехите му били вир
вода
и студени като лед.
Никой не можел да си представи къде е ходил
в такава ужасна нощ. После намерили един фенер, който все още горял,
стълбата,
взета от мястото й, няколко захвърлени четки и една палитра с
жълта
и зелена боя и... Я погледни през прозореца последния лист на
лозницата.
Не ти ли прави впечатление, че той не трепти, изобщо не
помръдва от
вятъра? Да, мила, това е шедьовърът на Берман - нарисувал го
е в
онази нощ, когато се е отронил последният лист.

Автор Уилиям Сидни
Портър (известен под псевдонима О.Хенри)
Върнете се в началото Go down
http://nu-n-bozveli.my-rpg.com
rosica_778
бабаит на форума
avatar

Брой мнения : 536
Age : 38
Location : България,Ямбол - к-с ,,Диана”
Points : 884
Registration date : 22.05.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Любими разкази   Нед Май 30, 2010 5:18 pm


- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по
рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и
колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено
чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял
мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като
мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се
вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от
негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно,
тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в
облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на
общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш
търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного
момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи.
Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи
фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с
уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в
очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички
дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни
хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с
изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония
горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще
отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята
ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат
по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй
стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

-
Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз
нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав
юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се
усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха
си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

-
Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът
се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола
го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите
братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те
започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И
той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още
три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

-
Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на
които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз
ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три
стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им
кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да
се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно
алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък
откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да
стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно
стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад
братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

-
Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш.
Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и
паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е
много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

-
Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова
памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма
да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат
по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените
иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми
взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но?
Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли,
черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни
капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде!
Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни
коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в
лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците
му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето
ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул
не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле
празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти?
- дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по
рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са
щастливи хората!

Христо Смирненски Приказка за стълбата


Върнете се в началото Go down
http://nu-n-bozveli.my-rpg.com
 
Любими разкази
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Клуб styllisima :: Раздумка-
Идете на: