ИндексВъпроси/ОтговориРегистрирайте сеВход
Август 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031   
CalendarCalendar
Търсене
 
 

Display results as :
 
Rechercher Advanced Search
Latest topics
» На кафе с Приятели!
Съб Фев 04, 2017 8:04 am by nikolovvd

» IQ Тест на български
Пон Яну 23, 2012 7:47 pm by ned_sexy

» Нов облик на форума
Съб Ное 19, 2011 11:25 am by silvia-73

» КАК СЕ ЧУВСТВАТЕ В ТОЗИ МОМЕНТ
Съб Ное 19, 2011 11:18 am by silvia-73

Poll
Какво правите в свободното си време?
Спя...
6%
 6% [ 2 ]
Разхождам се
0%
 0% [ 0 ]
Чета книга
16%
 16% [ 5 ]
Ходя на плаж
6%
 6% [ 2 ]
Излизам с приятели
6%
 6% [ 2 ]
Вися в нета
32%
 32% [ 10 ]
Отделям това време за семейството си
10%
 10% [ 3 ]
Ходя по магазините
0%
 0% [ 0 ]
Нито едно от изброените
10%
 10% [ 3 ]
Няма да кажа, много питаш ;)
13%
 13% [ 4 ]
Общо гласове : 31
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 55, на Сря Ное 02, 2011 9:25 pm
Statistics
Имаме 222 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Мария

Нашите потребители са написали 11340 мнения in 1015 subjects
Keywords

Share | 
 

 ПРИКАЗКИ

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
bella
Модератор
Модератор
avatar

Брой мнения : 471
Location : по пътя към познанието....
Points : 3
Registration date : 25.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пон Апр 28, 2008 10:30 pm

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ!!


Отново настъпи вечерта. Спусна черната си мантия
над света и се скри в клоните на смълчаните дървета. Отсреща присветна
прозорец. Едно момче се прибираше след тежък, изморителен ден. Отпусна
се на леглото, така, както беше с дрехите и затвори очи за секунда.
Секунда, но достатъчна, за да изплува в главата му НЕЙНИЯТ образ.
Образ, който се появява винаги вечер и никога през деня. Образ, който
живее с него от много, много нощи и ТОЙ не иска да си отиде. Харесва му
това съжителство, макар, че понякога му причинява болка, но то винаги е
така с неосъществимите неща.
Ще си легне, ще
заспи и отново ще бъдат заедно - както преди, както последните нощи...
ТЯ ще събуе обувките си, ще поеме ръката му и ще го поведе към онази
вълшебна гора, където времето е спряло...
Пътечката е тясна за двама
човека, затова вървят един след друг, хванати за ръце. Стиска ръката
му, сякаш се притеснява, че може да го загуби и тича - нагоре и все
нагоре... Би трябвало вече да се е уморил, но не! Не усеща никаква
умора, само нетърпение, защото не знае къде го води ТЯ. Всъщност знае -
във вълшебната гора, но там всеки път е различно и стигат по различни
пътища. Гората е някак различна - по-тържествена от друг път, дори се
носи някаква приглушена музика от клоните на дърветата... А може би
така му се струва? В небето летят птички и всичко е толкова светло -
повече, отколкото е било някога. Една пеперуда, обагрена с цветовете на
дъгата, каца спокойно на ръкава на дрехата му, а ТОЙ не смее да
помръдне, за да не я изплаши. Върви като хипнотизиран, защото никога не
е бил тук, точно на това място. Тишината е обсебваща и вече не помни
нищо от миналия си живот. Помни единствено НЕЯ... Чува смеха й някъде
зад себе си и се обръща. ТЯ е там, застанала на някаква поляна.
Господи! За първи път вижда нещо подобно - поляната е сякаш напоена с
кръв, цялата червена и толкова красива! Затичва се, а краката му
нагазват червеното... Макове! Поляната е осеяна с макове и нежните им
главички са навсякъде. Красота! Протяга ръцете си настрани и започва да
се върти в кръг, защото е щастлив! Грабва крехкото й тяло, завърта го
със себе си и загубва равновесие. Падат на земята, а смехът им се носи
навред. Навежда се над лицето й и... се събужда... Светлината блесва в
очите му, а ТОЙ все още стиска устните си за онази целувка... Тази нощ
успя ли да я целуне? Нищо. Следващата нощ ще успее. Може би... Ако не -
по-следващата и така, до тогава, до когато...
Ако я целуне, може би ще успее да я задържи, да остане завинаги с НЕЯ, да не се върне никога от онази вълшебна гора?...
Става
с нежелание от леглото и започва обичайното ежедневие. Не мисли за
нищо, защото знае, че денят ще свърши, ще настъпи отново нощта, когато
ТЯ ще дойде, за да го отведе в онова безвремие, където се чувства така
безгрижен и щастлив, защото са само ТОЙ и ТЯ, и тишината... И може би
тая нощ ще успее да я целуне?

_________________
Има много начини човек да бъде прав.......
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Апр 29, 2008 9:09 pm

Страхотно !!!

Отдавна не се бях развълнувал толкова много...
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Съб Май 10, 2008 10:17 pm

РИЦАРЯТ, КОЙТО ИЗГУБИ ПЪТЯ


Имало едно време един рицар. Той думи си имал, имал си и посока, но от много обикаляне зад девет планини в десета и зад девет царства в десето в търсене на приказни принцеси, бил загубил пътя. Докато обикалял, и се загубил. И тъй като някъде по пътя било останало и сърцето му, то съвсем спокойно можело да се каже, че Рицарят нямал сърце. Или поне така изглеждало отстрани. Рицарят гледал напред сякаш търсел път в гъста мъгла, ходел едва-едва с приведена глава, сякаш стъпвал в непрогледна тъма. Принцесите минавали покрай него, но той вече не ги забелязвал. Някои принцеси се спирали за миг и се опитвали да го поздравят /Рицарят съвсем не бил „за изхвърляне”/, други не се осмелявали.
Рицарят вървял напред, но то не било точно напред, а било по-скоро в кръг. Точно, когато Рицарят бил останал със съвсем малко сили, той стигнал до един кръстопът. Таен, странен кръстопът:
Там уж било широко,
а в сърцето му станало тясно.
Всички табели „Наляво”,
всъщност сочели надясно.
Рицарят това и чакал: оправдание, за да поседне, да се предаде и да зачака. И той зачакал.
Чакал и си мислел, че ако стои там достатъчно дълго време, целият свят ще мине покрай него и принцесата, която е намерила изгубеното му сърце, ще открие и него самия, ще му върне сърцето и ще го упъти. Или още по-добре - ще го вземе със себе си…
Седял и чакал. И продължавал да си мисли. Откакто бил загубил пътя, той вече не знаел как изглеждат принцесите, с какво се хранят, на какъв език говорят… Помнел само, че каляските им са направени от захар и шоколад, но нямат дръжки отвътре, затова се налага някой да помага на принцесите, като им отваря вратите отвън…
Седял и мислел. И продължавал да чака. Чакал покрай него да мине най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света, която да слезе от своята захарна каляска и да го намери…
Седял си Рицарят, чакал си и си пропилявал времето в самота и тъга, търсейки отговорите на несъществуващи въпроси.
Не щеш ли, един ден му се сторило, че чува познат шум… Приличал на тропот… И нещо в него трепнало /било сърцето му, което уж бил загубил…/
Най-сетне Рицарят вдигнал глава. И то тъкмо навреме. Защото с погледа си той спрял преминаващата за седми път каляска, а от нея се усмихвала най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света - онази, която той дълго чакал на този таен странен кръстопът, който изведнъж се оказал наистина широк, а дясното моментално отишло на своето място.
Принцесата го помолила да й отвори вратата на каляската и той го сторил с радост. Подал й ръка да слезе и щом тя я приела, мигом се появили и отговорите…
Е, разбира се, не всички отговори са важни за вас и трябва да се съобщават на висок глас. Един от тях, обаче, хич не е за пренебрегване, защото и други Рицари са се чудели какво иска да каже онзи странен китайски мъдрец, който все се навърта около тъжните Рицари и дърдори някакви неразбираеми китайски мъдрини, като тази: „Помни, момче, под лампата е най-тъмно!”
Чак сега, когато светлината отново изгряла от очите на принцесата и осветила пътя на Рицаря, той разбрал:
Щастието ни винаги се намира пред очите ни, но не и под носа ни. За да го видим, трябва да вдигнем глава и да отворим широко очи.


Последната промяна е направена от pipps на Съб Май 10, 2008 10:49 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Съб Май 10, 2008 10:34 pm

РИЦАРЯТ, КОЙТО ЗАГУБИЛ ДУМИТЕ

Живял е нявга в едно царство Рицар. Наричали го Мрачния рицар, макар и не съвсем заслужено.
Той имал коса, черна като гарванови пера, очи, тъмни като най-дълбоката пещера, яздел непокорен черен кон, имал черен щит и черни доспехи, черен меч и черно наметало. Изглеждал така, сякаш нощта му била сестра!
Всички единодушно вярвали, че в гърдите си носел също толкова черна душа. Но дали това било така? Никой не можел да прецени със сигурност, защото Рицарят не говорел с никого и никой не знаел какво мисли той. Мислите му обикновено били изписани в очите му, но никой не се сещал да ги погледне. Или не смеел – от страх…
Мрачният рицар бил самотен и много тъжен. Не говорел, защото смятал думите за излишно губене на време. А той нямал излишно време за губене! Обикалял от царство в господарство и търсел… Търсел своята Принцеса.
Не казвал нищо. Нито питал, нито обяснявал.
Бродел през гори и планини, през реки и долини, зиме и лете, и се надявал да срещне принцесата от мечтите си.
Тя била изящно красива, приличала на творение на майстор-бижутер и може би била направена от стъкло… Рицарят я бил виждал само в сънищата си, но знаел, че ще я познае. И знаел, че ако търси достатъчно дълго и достатъчно упорито – ще я намери.
Надявал се да я намери преди да е изгубил и последната частица от … себе си…
Един ден, когато почти бил загубил надежда, той стигнал до едно отдалечено царство. То не било голямо и известно, и Рицарят решил да мине оттам набързо, без да се спира. Докато яздел забързан и умислен, внезапно парализираща болка пронизала сърцето му, а искряща светлина замъглила погледа му. Миг след това той зърнал … Нея – Принцесата от сънищата си. Гледал и не вярвал на очите си! Светлината на слънцето се отразявала в очите й, а ослепителната й усмивка проникнала директно в сърцето му и никакви щитове, доспехи и мечове не могли да я спрат.
Принцесата била очарователна, пленителна и омайна! Светлината на деня и уханието на нощта я обгръщали и се пречупвали през нея. Била сякаш от стъкло… също като в съня… Но, не! Не била от стъкло, била истинска! Съвсем истинска! Тя поздравила сърдечно странния конник и отминала. Той понечил да отвърне на поздрава, но… устните му не проронили звук… Толкова дълго бил чакал този миг в пълно мълчание, че бил загубил думите…
Тогава Рицарят тръгнал на път, но без да напуска царството, за да не загуби обратния път към Принцесата си. Рицарят тръгнал да търси и събира думи. Искал да намери и събере най-красивите, най-изразителните и силни думи на света. И после да се върне обратно при Принцесата и да й каже…
Да й каже това, което устните не могат да изрекат и думите не могат да опишат, да й каже това, което сърцето чувства, а разумът отрича.
Рицарят обходил всяко кътче от царството – с широко отворено сърце и поглед, вперен в синевата. От всяка нежна тревичка, от всяко уханно цвете, от всяко бистро поточе той черпел вдъхновение и откривал най-красивите слова… Изведнъж разбрал, че те му били принадлежали и преди, но тъгата и самотата му пречели да достигне до тях. Сега, обаче, усмивката на принцесата и нейното очарование, били прокарали път до сърцето на Рицаря. Път, широк, колкото цялата Вселена и сияен като Вечерницата в ясна нощ. По същия този път думите излезли от сърцето на Рицаря и кацнали на устните му…
Рицарят се върнал и отишъл право при Принцесата. Хванал я за ръка и й разказал за тъжния си живот, за самотата, за красотата, която току-що бил открил, за начина, по който я обичал, за Любовта, която винаги бил търсил…
Принцесата се изненадала! Та кой бил очаквал толкова нежност, внимание и грижа от един странен мрачен Рицар?! Той я прегърнал сякаш е от стъкло и наистина много внимавал да не я счупи. Та нали цял живот я бил търсил!!!
Принцесата била объркана, била смутена, изплашена и много развълнувана. Но разбрала. Тя приела Любовта на Рицаря, като в замяна му предложила само искреното си приятелство и лъчезарно присъствие. Засега…
Рицарят приел.
Засега…

Рицарят решил отново да тръгне на път.
Тръгнал бързо. Нямал нужда от специални приготовления, защото не притежавал нищо. Имал единствено усмивката на сияйната принцеса от сънищата си, която така или иначе винаги носел със себе си.
Сега, обаче, поел по най-дългия път – този, който започвал точно пред краката му. Бил чувал да говорят, че този път е възможно най-трудният, защото докато вървиш напред, срещаш себе си. Рицарят знаел, че този път извежда право под Дървото на любовта. Бил чувал също, че малцина се осмелявали да тръгнат по него и още по-малко се завръщали, но той нямал нищо за губене.
Тръгнал, без да се сбогува, без да отрони и дума дори, сякаш думите отново се били изгубили…
Надявал се да се върне бързо. Надявал се да носи със себе си отговорите, които крие Дървото на Любовта в короната си. Надявал се да донесе неувехнал цвят на своята принцеса…
Тръгнал на зазоряване. Оставил бронята и доспехите си. Мечът също. Взел само черния си непокорен кон. Подкарал го толкова бясно, че самият Мрак отстъпвал под копитата му. Дори Мракът е безсилен на зазоряване!
Принцесата чула само ехото от отдалечаващия се тропот… Това я натъжило. Не била готова да се лиши толкова бързо и така внезапно от присъствието на Рицаря, но знаела, че рицарите винаги постъпват правилно. Знаела го и си го повтаряла. Знаела, че когато намери това, което търси, той отново ще се върне при нея – не толкова мрачен и не толкова тъжен, като при първата им среща. Но нещо я тревожело – дали тя ще бъде същата, когато той се върне? Дали ще е сияйна, прелестна и омайна, каквато е била преди или очакването ще я направи тъжна, самотна и неспокойна? Надявала се Рицарят да й донесе отговора и на този въпрос.
Никой в Царството не забелязал липсата на Рицаря, също както никой не бил забелязал и присъствието му. Само се питали откъде се е взел новият навик на принцесата да гледа залеза…
Залезът… Той бил единственият й спомен от Рицаря… Принцесата не знаела дали Рицарят е стигнал до Дървото на Любовта, какво е срещнал по пътя си, какво е открил в неговия край…
Принцесата нямало как да знае, че Рицарят никога няма да се върне.
Рицарят стигнал до Дървото на Любовта много по-бързо, отколкото очаквал, защото мисълта за прелестната принцеса осветявал пътя му. Пристигнал и протегнал ръка към Дървото. Искал да откъсне за нея най-красивия цвят, да го скрие близо до сърцето си и бързо да се върне по обратния път. Но Дървото не му позволявало да го стори. Всеки път, когато протегнел ръка, то се отдръпвало. Рицарят се борел, но Дървото мятало клони и пускало тръни, които го наранявали. Той усещал, но не обръщал внимание. След няколко опита му се сторило, че с всяка капка от неговата кръв, Дървото ставало все по-голямо, а цветовете му все по-красиви…
Тогава си спомнил, че бил чувал да разказват, че Дървото на Любовта се храни с кръвта и сълзите на смели рицари, пожелали да дадат сърцето си на принцеса, която не би могла да им отвърне със същата сила и отдаденост. Затова и малцина се връщали оттам. Стигайки до там, те откривали грешката си. Но откривали и нещо друго: Любовта е красива и одухотворява всеки, когото докосне. Тя помага на Мрачните Рицари да захвърлят черните си доспехи и непробиваеми щитове и да погледнат с отворени сърца към света.
Рицарят седнал под Дървото на Любовта и заплакал.
Заплакал от цялото си сърце, но не защото разбрал, че няма път обратно.
Заплакал, защото се надявал сълзите му да направят Дървото толкова голямо, че Принцесата да успее да го зърне при залез слънце чак от Двореца и да разбере, че Рицарят продължава по своя път напред, носейки спомена за нея скрит дълбоко в сърцето си.


Последната промяна е направена от pipps на Съб Май 10, 2008 10:56 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Съб Май 10, 2008 10:40 pm

ДЪРВОТО НА ЛЮБОВТА

“Най-дългият път започва точно пред краката ти.”
Всеки рицар, принц, та дори придворен разказвач на приказки от най-далечното кътче на най-затънтеното царство знае това.
Знае къде води този път. Знае какво го чака в края.
Но малцина са тези, които се осмеляват да тръгнат по него.
Пътят е дълъг. Пътят е къс.
Пътят е труден. Пътят е лесен.
Пътят е прав. Пътят е крив.
Пътят е светъл. Пътят е тъмен.
Пътят е равен. Пътят е стръмен.
Пътят е път. Пътят е брод.
Пътят е пътечка през гъста гора. Пътят е друм през поля.
Път, осеян с препятствия и предизвикателства, с доверие и лъжи, с предателства и приятелства.
Път, покрит с остри камъни, посипан с пепел от рози, постлан с килим от горски теменужки, облян с момини сълзи, напоен с кръвта на смели рицари…
Пътят е един. Единственият, който води до края.
А на края на пътя, расте то – Дървото на Любовта – прелестно, омайно, очарователно, ухайно. То е там. Стои и чака смелите рицари/принцове/придворни разказвачи с нежни сърца, за да ги дари със свой прекрасен неувяхващ цвят, пъстър като дъга, свеж като утринна роса и ярък като огнена зора.
Ти, който се осмели да тръгнеш по този път и да го извървиш до самия му край, откъсни като дар за твоята принцеса един цвят от Дървото на Любовта. Но помни, свеж ще остане той, само ако Любовта, отвела те до края на пътя е истинска, искрена и всеотдайна.
Сложи го под доспехите си, в ляво, близо до сърцето. Тогава той ще изпрати блясък в очите ти, трепет в душата ти, усмивка в ума ти и думи на устните ти…
Пази цветчето – по него Тя ще те познае… Подари го на своята принцеса и я поведи със себе си!
И тогава пътят ще стане два пъти по-лесен, два пъти по-светъл и два пъти по-широк, защото по него вече ще вървите двама – с две тела в една душа и с погледи, устремени напред!
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Нед Май 18, 2008 10:36 pm

Баща и син се сдобили с един кон. На следващия ден тръгнали за някъде си през селото. Бащата казал:
- Сине, качи се ти на коня, а аз ще походя.
Като ги видели, селяните рекли:
- Ей, глей къв син - баща му ходи пеша, а той язди!
На другия ден бащата се качил на коня, а сина ходел. Селяните рекли:
- Бе къв баща бе, детето му ходи пеша, пък той язди!
На третия ден се качили и двамата на коня. Селяните:
- Нямат милост тия, ще уморят добичето!
На четвъртия ден и двамата тръгнали пеша, водейки коня. А селяните:
- Хахаха, глей кви глупаци! Кон имат, пеша ходят!
На следващия ден, от притеснение какво ще направят, конят умрял.
И бащата рекъл на сина:
- Виждаш ли сине, ако слушаш кво говорят хората, ще свършиш като коня.
Върнете се в началото Go down
bateto
форумец
avatar

Брой мнения : 208
Age : 57
Location : Qстендил
Points : 8
Registration date : 10.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Съб Май 24, 2008 10:49 am

Приказка за Ръждивия влак

Имало едно време един влак (а защо пък влак? а защо не? В приказките
всевъзможни неща имат душа). Той бил чисто нов. Пуфтял с мръсна газ по
релсите, качвал и свалял хора по гарите, а когато имало красиви
пътнички и пилел колелата си в релсите така че да хвърчат искри! Понеже
бил бърз и никога не закъснявал на него се качвали някой път наистина
мно-о-ого пътници.




Но на него не му тежало и продължавал с лекота да обикаля света и да
лети все едно е празен! Не щеш ли един хубав ден, на една слънчева
гара, видял една невероятно красива пътничка, чакаща своя влак. Както
се случва в сапунените филми, той се влюбил в нея от пръв поглед. (О,
Ужас!!! Сега ще има още 1000 серии!) Чакал известно време с надеждата,
че ще се качи на него. Но, не. Тя явно чакала някой друг влак. От този
ден нататък влакът с повод и без повод минавал през тази гара с
надеждата поне да я зърне. Някой път му се усмихвало щастието, друг път
не. Минали години.. и един хубав ден тя отново била на гарата. Влакът
без да усети се застоял на релсата, наслаждавайки се на нейната красота
и с тайната надежда, че тя може и да размисли и да се качи на него. И
тогава, тя се доближила и се развикала "Мърдай, че правиш задръстване,
бе тенекия ръждясала!!! Кьорав влак не може да мине от тебе!" Влакът с
мъка и болка в двигателя тръгнал. Имал чувството, че пътниците са
станали сто пъти по-тежки. С мъка закарал всички и се забил в
най-забутаната гара на света. Вече не му се пътувало. Все по-рядко
излизал да вози пътници, които му се стрували толкова тежки все едно са
от олово. Още няколко пъти минал през нейната гара, като тръгвал бързо,
че му било неудобно да стои там.
Още веднъж я зърнал, а тя го стрелнала с такъв презрителен поглед, че
му гръмнала охладителната ситема на двигателя. Засвистяла пара, която
замъглила погледа му, но въпреки това тръгнал бързо оставяйки се
релсите да го водят. Осъзнавал, че двигателя му скоро ще се стопи, но
му било все едно. Оставил всички пътници по гарите им и се скрил в една
забравена глуха линия на една опустяла гара.
Двигателя му угаснал и скоро станал по-студен от деветия кръг на ада.
Той останал като замръзнал на тази забравена от хората и Бога ръждясала
релса. Минали години.. той още си бил там понеже служителите на БДЖ ги
мързяло да гледат а не ли да работят и решили да оставят природата и
циганите да се погрижат за него. С годините иначе новия влак ръждясал,
покрива му се продънил, прозорците му били изпочупени от вандали,
циганите изкъртили и отнесли всичко от него, което можели да продадат.
Следващите му обитатели - клошари, наркомани и пияници превърнали
вагоните му в смразяваща погледа гледка. Всичко било продънено,
изтърбушено и потрошено, а мръсотията била невероятна - навсякъде
боклук, празни бутилки и спринцовки, а тук таме и се изхождали по
нужда! Но и те го напуснали, че такава разруха е непоносима дори за
тях. Дните минавали, а нашия влак продължавал да си стои там и да
ръждясва. Релсите обрасли с храсти и почти потънали в земята. Той вече
не виждал светлината на Слънцето и не чувал песента на птичките от
близките дървета. Не се ядосвал дори когато цвъкали по него. Абе изобщо
бил сляп и глух за всичко случващо се наоколо. Просто чакал с
безразличие душата му да напусне изтърбушеното тяло и да се отправи към
вечните стоманени полета. (разбирай рая за влаковете, където релсите са
прави и гладки, стоманата не ръждясва и нафтата и тока са безплатни)




В края на един есенен ден валял силен дъжд а на гарата дошло загубило
се момиче. Тя не успяла да влезе вътре, тъй като гарата била в ремонт и
се заоглеждала къде да се скрие от дъжда. Тогава в полумрака видяла
тъмния силует на ръждивия влак. Той приличал по-скоро на влака-призрак,
но тя с надежда за подслон се затичала към него.
Като стигнала извикала "Е-е-е-й ти за къде си?"
Никакъв отговор...
Мацката не се отказвала лесно и пак се провикнала докато се напъвала да отвори една от вратите на първия вагон.
"Ехо-о-о, жив ли си?.. Хайде отговори ми де!" и продължавала да се опитва да отвори ръждясалата и изкривена врата.
Влакът разбрал, че няма да се отърве толкова лесно от неканената си посетителка и тъжно изскърцал
"Ж-жив съм, все още"
"А за къде си?"
"Така като ме гледаш мислиш ли, че съм за някъде. Какво искаш от мен?"
"Ще ме пуснеш ли поне да се кача на сухо?"
"Е, добре. Но да знаеш, че покрива ми тече и парното не работи" и
отворил със скърцане вратата. Бил сигурен, че като погледне вътре тя
веднага ще изскочи с писък от ужас и отвращение. Но не станало точно
така. Момичето не чакало втора покана и смело скочило във вагона. Вътре
било тъмно и студено. Всичко наоколо изглеждало като замръзнала сцена
от извратен филм на ужасите. Не нея не й направило впечатление, все
едно очаквала да види точно това и започнала до си търси сухо и
по-малко ветровито място.
Влакът вече разбуден от дългогодишната си летаргия се зачудил
"Бахмааму, на тая кво и стана? Що не изпищя? Сигурно се е гътнала от
ужас още на вратата.. и баш на най-първата врата се напъваше... още
малко и на локомотива ще ми се качи"
Междувременно момичето си намерило сухо място и се сгушило там. Като
повечето момичета, тя била приказлива и любопитна. Не успяла да си
мълчи повече от няколко минути и се захванала с влака.
"Ръждивия, ти май от доста време си заседнал тука. Що така? Не искаш ли да видиш света?"
"Ти още ли си жива??? Не се ли уплаши от вида ми"
"Жива съм и си намерих сухо местенце" похвалила се тя "А кое му е страшното? Прилича на квартирата на бившия ми"
Говорили си известно време, като повече тя го заговаряла. Влакът вече
се възхищавал на нейното спокойствие и вяра, че каквото и да става
нещата ще се оправят. Дори в безизходната ситуация гласът и бил бодър и
жизнерадостен. Не била загубила любопитството и приказливостта си. Все
едно била на някой друг, прекрасен свят. Тя самата била много красива,
дори и мокра до костите си. Момичето било пълно с енергия и способно за
зарази всеки с настроението си, дори и Ръждивия. Тя така кръстила
влака, понеже не му знаела името. Той нямал нищо против и дори бил
доволен, че най-после си има име. Ръждивия започнал да има странното
чувство, че на мястото на стария му стопен двигател се е появил чисто
нов, но не вярвал в чудеса и решил че така му се струва. А момичето,
вярно на принципа че за да успееш, трябва да се опиташ взела да
убеждава влака.
"Ръждив, защо не тръгнеш? Така ще се стоплим и двамата?"
"Не мога, двигателя ми изгоря отдавна."
"От къде си толкова сигурен? Хайде включи го!"
Влакът знаел, че няма никакъв смисъл да се спори с жена, пробвал, и
станало чудото! Наистина, незнайно как, имал чисто нов двигател!
Локомотива леко забръмчал, светнали лампите навсякъде и от печките във
вагоните започнала за излиза топлина.
"Браво!!! Пич си!"
"Аз?!? Пич?" Влакът бил като халосан с ТИР! Нищо не разбирал, но му
станало приятно, че може да даде топлина и подслон на човешко същество
в беда. А не било ли това най-важното и смисълът на неговото
съществуване?
"Това как стана? Ти ли го направи?"
"Не знам, ти ще кажеш" казала тя и едва ли не сигурна, че скоро ще
потеглят продължила "Сега ако вземеш и да тръгнеш, цена няма да имаш"
Ръждивия нямал избор, знаел си, че няма да бъде оставен на спокойствие
докато не тръгне. Напънал се, чуло се само скърцане и нищо не станало.
Той наистина заслужавал прякора си. Напънал се по-силно, чуло се
страхотно скърцане, целия се затресъл и помръднал на няколко
сантиметра. Момичето го окуражавало "Давай, давай!!! Почти тръгна! Видя
ли че можеш!" Дал още малко газ! Целия се тресял и скърцал
проглушително. От всякъде се сипели ръжда, прах и мръсотия и почнал
макар и съвсем бавно да се движи. На моменти като че щял да се
разпадне, но заразен от характера на момичето искал да пробва. Нищо не
губел. Или щял да се разпадне и да се отърве от мъките или да я закара
и да може отново да се движи.
Влакът се напънал с вички сили, изсвирил яко със свирката, както
влаковете правят при тръгване и с яко скърцане и тракане започнал да се
движи по-бързо. Храсталаците по релсата се разтворили да му дадат път.
Ръждата паднала от колелата му и той с лекота дръпнал напред както
някога.
"Яко-о-о! Супер си! Дай да те видим колко си бърз!"
Ръждивия като упоен от забравеното усещане на високата скорост и
свежият вятър, който брулел локомотива му пак се напънал с всички сили
и с мръсна газ полетял по релсата. Този път развил такава скорост, че и
от Формула 1 биха му завидяли! Вече не скърцал чак толкова, но пък
мощно тракал и хлопал. От стените на вагоните му ръждата и мръсотията
вече падали на цели парчета. Под сипещите се отломки се показали чисти
и нови вагони. Ръждивия му под се издънил и цялата мръсотия трупана с
години пропаднала. Само момичето не паднало. Дупката под краката й се
затворила с чисто нов излъскан под! Ръждивия без да усети бил станал
като нов, дори по-хубав от преди.



Когато пристигнали, влакът трудно повярвал, като видял отражението си в
лъскавите стъкла на гарата, а момичето скочило от него и му махнало за
довиждане.
"Чао, Ръждив! Нали пак ще се видим? Да не идеш да гниеш някъде!"
"Чао! Ще минавам редовно!"
Нямали време за сбогуване. Чакащите пътници, като видяли този красив и
нов влак веднага се натъпкали в него. Той запилил релсите, дори
по-силно от преди и отпрашил. Толкова много хора имали нужда от влак!
Някои да се приберат, други на почивка, трети на работа...
Ръждивия, никога повече не ръждясал. Вече открил призванието си, той
кръстосвал денонощно железопътните линии. Нещо повече, станал още
по-бърз от преди. Толкова бърз, че направо труден за снимане когато се
движи!



И до ден днешен се среща със странната си приятелка. Всеки път на
различно място, по различно време и винаги неочаквано. Така и не я
питал как се казва. Тя си останала красива тийнейджърка, по
тийнейджърски оптимистка, любопитна и приказлива. И до днес заразява с
доброто си настроение и инатлив характер всеки до когото се доближи. А
дали не била ангел, ипратен да вкарва в пътя излезлите от релси.
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Нед Юни 01, 2008 10:17 pm

Малко момче попитало майка си, „Защо плачеш?" „ Защото съм жена!",отговорила му тя. „Не разбирам!", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш!" По-късно малкото момче попитало баща си: „ Защо мама сякаш плаче без причина?"
„Всички жени плачат без причина!", само това

могъл да каже баща му. Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените. Най-накрая попитал Господ:„Господи, защо жените плачат толкова лесно?" Господ отговорил: „ Когато създавах жената,тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта
на целия свят и въпреки това достатъчно нежни за да даряват удобство.Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето,което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква.Дадох й чувствителност да обича децата си независимо от всичко и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро за да защити сърцето му. Дадох й мъдрост за да знае,че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната
сила и нейното решение да бъде до него непоколебимо.И накрая, дадох й сълза,под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.„Виждаш ли, сине.", казал Господ,„красотата на жената не е в дрехите,които носи,фигурата,която има или в начина,по който си сресва косата.Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й -мястото,където любовта обитава."
Върнете се в началото Go down
tonizz
зарибен
avatar

Брой мнения : 53
Points : 10
Registration date : 11.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пон Юни 02, 2008 10:43 am

Приказка за топлите пухчета
от Клод Щейнер

Някога, преди много години, щастливо живееха Тим и Маги заедно със своите деца Джон и Луси. За да разберете, колко щастливи са били те, трябва да знаете, как изглеждаха нещата тогава.

В онези щастливи дни всеки получаваше малка, мека пухкава Торбичка, когато се роди. Така човек можеше да си вземе от нея Топло Пухче по всяко време. Топлите Пухчета бяха много търсени и когато някой получаше Топло Пухче, това го караше да се чувства топло и леко навсякъде.
В онези дни беше много лесно да получиш Топло Пухче. Достатъчно беше някой да дойде при теб и ти каже: “Бих искал Топло Пухче” и ти веднага му даваш от своята Торбичка Пухче, голямо, колкото детска длан. Когато Пухчето поеме от светлината на деня, то се засмива и разцъфва в голямо мъхесто Топло Пухче. Поставено в ръката, на рамото или върху устните на човека до вас, то се поема от кожата му и прави човек да се чувства добре. Наоколо винаги имаше достатъчно от тях и така всеки се чувстваше добре и беше щастлив през по-голяма част от времето. За тези, които не получаваха достатъчно от тях имаше опасност да се разболеят от сбръчкаване на гръбначния стълб, дори да умрат.

Един ден лошата вещица, която правеше мехлеми и цярове за болни хора се ядоса, защото всеки беше така добре, чувстваше се така щастлив и никой не купуваше от нейните мехлеми и цярове. Вещицата беше умна и изработи много пъклен план. Една прекрасна утрин, докато Маги играеше с дъщеря си, тя се прокрадна до Тим и му прошепна в ухото: “Погледни, Тим, всички тези Пухчета, които Маги раздава на децата. Знаеш ли, че ако тя продължи да ги раздава, те ще свършат и няма да остане нито едно за теб?”

Тим се изненада. Той се обърна към вещицата и попита: “Нали не искаш да кажеш, че Топлите Пухчета в нашата Торбичка може да свършат и да не можем да си вземем винаги, когато искаме?”
Вещицата отговори: “Точно така става, когато те свършат и повече никога няма да имаш от тях”. С тези думи тя отлетя на своята метла, смеейки се и крякайки по целия път.

Тим прие тези думи много при сърце. Той започна да отбелязва всеки път, когато Маги даваше Топли Пухчета. Беше много загрижен, защото много обичаше Топлите Пухчета на Маги и не искаше да се откаже от тях. Сериозно мислеше, че тя не трябва да раздава толкова много от тях на децата и другите хора.

След това всеки път, когато видеше Маги да дава Топли Пухчета на някого, той започваше да се сърди и оплаква и понеже Маги го обичаше много, тя престана да дава Топли Пухчета на другите хора толкова често и започна да ги пази само за него.

Децата наблюдаваха това и скоро започнаха да мислят, че не е редно да се дават Топли Пухчета винаги, когато ти поискат. Те внимателно наблюдаваха родителите си и когато някой от тях даваше твърде много Топли Пухчета на другия, те ставаха ревниви, недоволстваха, дори правеха разправии.
И въпреки, че винаги имаше Топли Пухчета за тях, те започнаха да се чувстват виновни винаги, когато ги даваха на други и затова станаха стиснати и даваха все по-малко и по-малко от тях.

Преди идването на вещицата, хората се събираха на групи и никой не пресмяташе по колко Топли Пухчета даваше и получаваше. След идването на вещицата, хората започнаха да се срещат по двама и да пазят Топлите Пухчета само за тях. И ако някой не внимаваше и ги раздаваше и на други, после се тревожеше, че може да обиди някого. Така те си даваха, все по-малко и по-малко Топли Пухчета и се чувстваха, все по-зле и по-зле. Вече много хора купуваха цярове от вещицата, но не изглеждаше те да им помагат.

Хората скоро усетиха недостиг на Топли Пухчета и започнаха да страдат от липса на топлина. От това, някои хора се поболяха от сбръчкаване на гръбначния стълб, а за други тази липса се оказа смъртоносна.

Нещата се влошаваха. Лошата вещица, която наблюдаваше всичко това се обезспокои /та нали умрелите хора не могат да купуват мехлеми и цярове?/.

И тя измисли нов план. Всеки можеше да получи безплатно торбичка, много приличаща на тази с Топлите Пухчета. Но вътре в торбичката на вещицата имаше ледени бодли. Тези Студени Бодли не караха хората да се чувстват топло и леко, напротив, те се чувстваха студени и бодливи. Все пак Студените Бодли бяха нещо повече от нищо и поне спасяваха хората от сбръчкане и смърт.

Сега вече, ако някой помолеше за Топло Пухче, хората, които бяха загрижени да не се изчерпят техните запаси, отговаряха: “Не мога да ти дам Топло Пухче, но вместо това не би ли искал Студен Бодил?”

Когато двама души се разхождаха заедно, те имаха желание да си разменят Топло Пухче, но вместо това си разменяха Студени Бодли. Така, сега хората не умираха , но се чувстваха много нещастни и много студени и бодливи.

След идването на вещицата, нещата се усложниха много. Имаше все по-малко и по-малко Топли Пухчета и ако някога бяха безплатни, като въздуха, сега бяха особено скъпи.

Хората правеха всичко възможно да получат Топло Пухче. И тези, които не можеха да срещнат толкова щедър партньор, трябваше да работят много за да могат да си купят.

Някои хора ставаха “известни” и получаваха много Топли Пухчета без да дават нищо в замяна. Тогава тези хора продаваха своите Топли Пухчета на други “неизвестни”, които много се нуждаеха от тях за да чувстват, че живота си струва да се живее.

Друго, което се случи, беше, че хората можеха да получат Студени Бодли свободно и навсякъде. Те бяха бели и мъхести и много наподобяваха Топлите Пухчета. Тези Синтетични Пухчета бяха Фалшиви Топли Пухчета и причиняваха допълнителни проблеми.

Когато няколко души бяха заедно, те свободно си разменяха Фалшиви Пухчета и очакваха от това да се почувстват по-добре, но се разделяха разочаровани, тъй като се чувстваха по-зле. Хората бяха много объркани, но никога не си признаваха, че това е защото дълго време си бяха разменяли само Фалшиви Пухчета.

Ситуацията стана много угнетяваща, а всичко беше започнало с идването на вешицата, която накара хората да повярват, че един ден могат да свършат Топлите Пухчета в тяхната Торбичка.

Не след дълго, в тази нещастна страна се появи млада жена. Тя изглежда не беше чула за лошата вещица и не се безспокоеше, че нейните Топли Пухчета могат да свършат. Тя ги раздаваше свободно, дори без да я помолят. Нарекоха я Едрата Жена и не харесваха, че тя даде на децата идеята да не се безспокоят от привършване на техните Топли Пухчета. Децата я харесваха много, защото се чувстваха добре около нея и скоро започнаха да следват нейният пример - да си разменят Топли Пухчета, винаги когато поискаха.
.
Това накара възрастните да се обезспокоят. За да предпазят децата от изчерпване на запасите им от Топли Пухчета, те се обърнаха към съда.
Съдът обяви за криминално престъпление необмисленото и без лиценз даване на Топли Пухчета, но много от децата, изглежда не се интерисуваха от това решение и продължаваха да си дават Топли Пухчета винаги, когато желаят и винаги, когато им поискат. И защото това бяха много и много деца, също толкова възрастни изглеждаха готови да тръгнат по техния път.

Засега е трудно да се каже, какво ще се случи – дали законите на възрастните ще спрат спонтанността на децата?
Дали много от тях ще се присъединят към Едрата Жена и децата за да си дадат шанс да повярват отново, че ще имат винаги, толкова Топли Пухчета, колкото се нуждаят? Ще си припомнят ли дните, към които децата искат да ги върнат, когато имаше Топли Пухчета в изобилие и те се раздаваха безплатно?

Движението обхвана цялата страна и вероятно продължава и там, където вие живеете. И ако вие искате, а аз се надявам, че това е така, можете да се присъедините и свободно да поискате и давате Топли Пухчета и да се чувствате толкова обичани и здрави, колкото само вие можете.
Върнете се в началото Go down
tonizz
зарибен
avatar

Брой мнения : 53
Points : 10
Registration date : 11.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пон Юни 02, 2008 11:17 am

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА


- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
Върнете се в началото Go down
megy
Модератор
Модератор
avatar

Брой мнения : 375
Age : 47
Location : София
Points : 198
Registration date : 17.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пон Юни 02, 2008 4:56 pm

Ах,Тони..... Sad
Имам нужда от Топло Пухче след втората приказка. hug2

_________________
http://kaperoni.alle.bg/
C'est la vie!!!!
Върнете се в началото Go down
http://kaperoni.alle.bg/
donyso
форумец
avatar

Брой мнения : 371
Age : 35
Location : при шишарките
Points : 53
Registration date : 17.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пон Юни 02, 2008 7:31 pm

Хубави приказки, Тони. radost
Аз си имам вече едно топло пухче, благодаря за което (който ми го даде, си знае tenks). Ако имам второ ще го споделя с удоволствие.
Върнете се в началото Go down
styllisima
Admin
Admin
avatar

Брой мнения : 2038
Age : 42
Location : У дома ;)
Points : 579
Registration date : 08.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пон Юни 02, 2008 7:37 pm

И аз искам пухче scratch

С тези приказки ме разбихте - страхотни са radost

_________________
Ако искаш нещо - намираш начин, а ако не искаш - намираш причина!

Върнете се в началото Go down
http://www.bglog.net/Zdrave/
tonizz
зарибен
avatar

Брой мнения : 53
Points : 10
Registration date : 11.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Сря Юни 04, 2008 6:26 pm

Имам... по магарешки бодил за вас vesel
Върнете се в началото Go down
larycc
форумец
avatar

Брой мнения : 100
Age : 37
Location : На екрана ти ;)
Points : 0
Registration date : 20.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Юни 10, 2008 7:07 pm

Бре, все приказни потребители са тука? Аз пък приказки не знам. Изобщо- много ме е срам Wink
Върнете се в началото Go down
donyso
форумец
avatar

Брой мнения : 371
Age : 35
Location : при шишарките
Points : 53
Registration date : 17.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Юни 10, 2008 7:50 pm

Не се срамувай. Гледам, че откъм рими го докарваш. cheers
Върнете се в началото Go down
dona_in
бабаит на форума
avatar

Брой мнения : 550
Location : България
Points : 0
Registration date : 14.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Юни 10, 2008 7:53 pm

larycc написа:
Бре, все приказни потребители са тука? Аз пък приказки не знам. Изобщо- много ме е срам Wink

Влади ,нали някой трябва и да ги чете, ти и аз ще сме четящите. hug
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Юни 17, 2008 3:12 pm

ДАРЕНИТЕ ГОДИНИ

/народна приказка/

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
– Кой хлопа? – попитал човекът.
– Ние: конят, волът и кучето.
– Какво искате?
– Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище. Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня – едно кринче овес, за вола – трици, за кучето – една голяма порязаница хляб.
– Похапнете си! – подканил ги човекът, седнал и той до огнището и хванал с две ръце главата си.
Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
– Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра – отвърнал стопанинът, – нали за всички са отредени еднакъв брой години – колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
Конят, волът и кучето се погледнали и почнали нещо да си шепнат.
– Чувай – обърнал се след малко конят, – ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
– Как да не съм съгласен! – зарадвал се човекът. – Дайте тука да подпишем договор.
Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.


Последната промяна е направена от pipps на Вто Юни 17, 2008 3:26 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки
avatar

Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Юни 17, 2008 3:15 pm

ЛОШАТА ДУМА

/народна приказка/

Закачило се едно мече в гъсти храсти-трънки. Минал един дървар. Извадил мечето от трънака.
Видяла го мечката. Рекла му:
– Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. Искаш ли да станем другари?
– Че знам ли?
– Защо бе, човече?
– Ех, как да ти кажа, Мецо... "На мечка вяра да нямаш" -казва народът. Ама всички мечки не са такива, я!
Мечката отговорила:
– То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.
Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила. На сутринта дърварят си тръгнал. Мечката го целунала и рекла:
– Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!
– Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. - Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам. Миришеш на лошо.
Домъчняло на мечката. Рекла му:
– Вземи брадвата и ме удари по главата.
Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.
– По-силно, по-силно! - рекла мечката.
Дърварят я ударил по-силно. Потекла кръв. Ала мечката нищо не рекла.
Дърварят си отишъл.
Минали години. Веднъж дърварят пак попаднал в мечата дупка. Мечката го посрещнала и пак го нагостила. На тръгване дърварят рекъл:
– Какво стана, Мецо, с раната?
– Коя рана? - попитала мечката.
– Дето те ударих по главата.
– Е-е, тя ме боля, преболя, зарасна и съвсем я забравих. Но думата, дето тогава ми рече, никога няма да я забравя.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   

Върнете се в началото Go down
 
ПРИКАЗКИ
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Клуб styllisima :: Раздумка-
Идете на: