ИндексВъпроси/ОтговориРегистрирайте сеВход
Януари 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031     
CalendarCalendar
Търсене
 
 

Display results as :
 
Rechercher Advanced Search
Latest topics
» IQ Тест на български
Пон Яну 23, 2012 7:47 pm by ned_sexy

» Нов облик на форума
Съб Ное 19, 2011 11:25 am by silvia-73

» КАК СЕ ЧУВСТВАТЕ В ТОЗИ МОМЕНТ
Съб Ное 19, 2011 11:18 am by silvia-73

» Стихове от сърцето и душата!
Съб Ное 19, 2011 11:14 am by silvia-73

Poll
Какво правите в свободното си време?
Спя...
6%
 6% [ 2 ]
Разхождам се
0%
 0% [ 0 ]
Чета книга
16%
 16% [ 5 ]
Ходя на плаж
6%
 6% [ 2 ]
Излизам с приятели
6%
 6% [ 2 ]
Вися в нета
32%
 32% [ 10 ]
Отделям това време за семейството си
10%
 10% [ 3 ]
Ходя по магазините
0%
 0% [ 0 ]
Нито едно от изброените
10%
 10% [ 3 ]
Няма да кажа, много питаш ;)
13%
 13% [ 4 ]
Общо гласове : 31
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 55, на Сря Ное 02, 2011 9:25 pm
Statistics
Имаме 222 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Мария

Нашите потребители са написали 11339 мнения in 1015 subjects
Keywords
икономисти happy КАРТИЧКИ мъже диета нощен може kartinki живот рожден badey зрителни интересни тест варна кремове клипчета картички sofia островът как качваме късмети измами клонче грешниците

Share | 
 

 ПРИКАЗКИ

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : 1, 2  Next
АвторСъобщение
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: ПРИКАЗКИ   Пет Фев 22, 2008 7:41 am

ЩАСТЛИВИЯТ ПРИНЦ



Оскар Уайлд



Подарявам тази приказка на всички приятели от форума!
PIPPS



Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
- Той е хубав като петле на ветропоказалец - забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. - Но не е чак толкова полезен - добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност не бе.
- Защо не си като Щастливия принц? - запита една разсъдлива майка малкия си син, който плачеше, без да знае защо. - На Щастливия принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив - промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
- Той е същински ангел! - възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
- Отде знаете? - рече учителят по математика. - Вие никога не сте виждали ангел.
- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! - говореха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.
Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперудка, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря да й заговори.
- Мога ли да те залюбя? - попита лястовичето, което обичаше да пристъпва направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
- Каква смешна обич! - чуруликаха другите лястовички. - Тя няма пари, а има толкова много роднини. - И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувствува самотно и започна да се отегчава от своята любима.
- Тя не умее да разтоваря - каза птичката - и ме е страх, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! - И действително, щом вятърът подухнеше, тръстиката правеше най-грандиозни поклони. - Признавам, че тя има склонност към домашен живот - продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
- Ще дойдеш ли с мене? - попита я най-после то, но тръстиката поклати глава; тя беше твърде много привързана към своя дом.
- Ти си се подигравала с мене! - извика лястовичето. - Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! - И отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
- Къде ли да се настаня? - каза си то. - Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава видя статуята на високата колона.
- Ще се настаня тук! - възкликна лястовичето. - Това е чудесно място с много чист въздух. - И кацна точно между краката на Щастливия принц.
- Имам си златна спалня - каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
- Чудно нещо! - възкликна лястовичето. - В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм. В този миг падна втора капка.
- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? - каза лястовичето. - Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. - И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.


Последната промяна е направена от pipps на Нед Фев 24, 2008 4:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пет Фев 22, 2008 7:45 am

Кой си ти? - попита то.
- Аз съм Щастливия принц.
- Защо плачеш тогава? - попита лястовичето. - Ти ме измокри цялото.
- Когато бях жив и имах човешко сърце - отговори статуята, - аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд нея, понеже всички ме наричаха Щастливия принц и аз наистина бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
"Как, нима не е целият от злато?" - помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
- Далече оттук - продължи статуята с тих мелодичен глас, - далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена, седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите изпободени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цветя върху атлазена рокля, която най-хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
- Мене ме чакат в Египет - каза лястовичето. - Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите лотосови цветове. Скоро те ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки. На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - промълви принцът, - няма ли да останеш при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна.
- Аз май не обичам момчетата - отговори лястовичето. - Миналото лято, когато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замерваха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз съм от семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
- Тук е много студено - каза то, - но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
- Благодаря ти, малко лястовиче - рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Една прекрасна девойка излезе на балкона със своя любим.
- Колко чудесни са звездите - каза й той - и колко чудесна е силата на любовта!
- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал - отвърна му девойката. - Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с други да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше заспала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубин на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилата си на челото на момчето.
- Колко ми е хладно! - каза то. - Сигурно започвам да оздравявам. - И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
- Интересно - забеляза то, - сега ми е съвсем топло, макар че е толкова студено.
- То е защото си извършило добро дело - каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
- Какво забележително явление! - възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. - Лястовичка зиме! - И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
- Довечера потеглям за Египет - каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: "Какъв именит чужденец!" - и това му доставяше много голямо удоволствие.
Когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Имаш ли някакви заръки за Египет? - извика то. - Аз вече тръгвам!
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - промълви принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Мене ме очакват в Египет - отговори лястовичето. - Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново замлъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, а ревът им е по-силен от рева на праговете.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - заговори принцът, - далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, отрупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменужки. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите - големи и замечтани. Той се мъчи да довърши пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
- Ще остана при тебе още една нощ - каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. - И на него ли ще занеса рубин?
- Уви! Нямам вече рубини - отговори принцът. - Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го завеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
- Скъпи принце, не мога да направя това - каза лястовичето и заплака.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. Да се влезе беше лесно, понеже имаше дупка в покрива. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил ръце в главата си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
- Хората започват да ме ценят! - възкликна той! - Това е от някой голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! - И той съвсем се развесели.
На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. "Ау-у-у р-руп!" - извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
- Аз отивам в Египет! - високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Дойдох да се сбогувам - извика то.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Вече е зима - отговори лястовичето - и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и гледат мързеливо наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза, а сапфирът ще е син като безкрайното море.
- Долу на площада - заговори Щастливия принц - стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Тя няма нито обувки, нито чорапи и е гологлава. Изтръгни другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
- Аз ще остана при тебе още една нощ - каза лястовичето, - но не мога да ти изтръгна окото. Нали тогава ще бъдеш съвсем сляп.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принца и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
- Какво хубаво стъкълце! - извика момиченцето и засмяно изтича към дома си. Тогава лястовичето се върна при принца.
- Сега си сляп - каза то, - затова ще остана при теб завинаги.
- Не, малко лястовиче - възрази бедният принц, - ти трябва да отидеш в Египет.
- Ще остана при теб завинаги - каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целия следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите си с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
- Скъпо малко лястовиче - каза принцът, - ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш. Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят пред портите си. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
- Колко сме гладни! - мълвяха те.
- Не бива да лежите тука! - закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
- Аз съм покрит с чисто злато - каза принцът, - трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни, живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чистото злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
- Сега си имаме хляб! - викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро - тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца - то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
- Сбогом, скъпи принце! - пошепна то. - Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче - каза принцът, - ти се забави тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
- Аз не отивам в Египет - отговори лястовичето. - Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се счупи. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване край колоната той вдигна очи към статуята:
- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливият принц! - каза той.
- Колко жалък наистина! - възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен - забеляза кметът. - Всъщност той почти не се различава от просяк!
- Почти не се различава от просяк - повториха общинските съветници.
- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! - продължи кметът. - Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. - И градският писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
- Понеже не е вече красив, не е вече и полезен - каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да се направи с метала.
- Трябва, разбира се, да направим нова статуя - каза кметът, - и това ще бъде моя статуя.
- Моя статуя - каза всеки от съветниците и те се скараха.
Когато последния път чух за тях, те все още се караха.
- Чудно нещо - каза надзирателят на работниците в леярната. - Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше и мъртвото лястовиче.
- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града - каза Бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
- Правилно си избрал - рече Бог, - защото в моята райска градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град.
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: СЛАВЕЯТ И РОЗАТА   Пет Фев 22, 2008 10:23 am

СЛАВЕЯТ И РОЗАТА


Тя каза , че ще танцува с мен, ако Й донеса червени рози - възкликна младият студент, но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
- Нито една червена роза в цялата ми градина! - възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи.
- Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всички тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
- Ето най-после един истински влюбен - рече славеят.
- Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах , нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните - червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя отпечатък на челото му.
- Принцът дава бал утре вечер - мълвеше младият студент - и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако и занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
- Това е безспорно истински влюбен - каза славеят. - Това, което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изомрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излага за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато.
- Музикантите ще седят на галерията - продължаваше младият студент - и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко , че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. - Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
- Защо плаче? - попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
- Защо ли наистина? - рече една пеперуда, която пърпореше подир слънчев лъч.
- Защо ли наистина? - пошепна с мек тих глас една маргаритка на своята съседка.
- Той плаче за червена роза - обади се славеят.
- За червена роза ли? - извикаха те. - Колко смешно! - А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента - той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Като сянка мина през горичката и като сянка се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са бели - отговори той, - бели като морска пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози за жълти - отговори той, - жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са червени – отговори той, - червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
- Една червена роза е всичко, което искам! – извикал славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
- Има начин - отговорил храстът, - но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
- Кажи ми го - рече славеят, - мен не ме е страх.
- Ако искаш червена роза - каза храстът, - може да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пет Фев 22, 2008 10:33 am

Смъртта е голяма цена за една червена роза - извика славеят, - а животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъвти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Като сянка се понесе през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
- Бъди щастлив! - провикна се славеят. - Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от теб в замяна , е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща отот властта, при все че властта е могъща. Пламенноцветни са нейните крила и цвят на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казва славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Ала дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
- Изпей ми една последна песен - пошушна той. - Много ще ми е самотно , когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си , студентът стана и извади от джоба бележник и оловен молив.
- Има форма - каза си той, докато се връщаше през горичката, - това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Мисли само за музиката, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! - И той влезе в стаята си, легна на тесния одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето , славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ пя той с гърди , опрени на шипа и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ пя той и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в неговите гърди и кръвта на живота му изтичаше от него.
Първо пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, като мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза във водна повърхност - такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на слаяея да се притисне по-силно към шипа.
- Притисни се по-силно, малко слевейче - извика храстът, - или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката в душите на мъж и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато челува устните на навестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
- Притисни се по-силно, молко славейче - извика храстът, - защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притиисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп на болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше наговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки на планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
- Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозотеца и погледна навън.
- Я, какъв чудесен късмет! – възкликна той. – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе и я откъсна. След това си сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
- Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза! – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
- Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, - пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъка, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
- Честна дума, много си неблагодарна! – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
- Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб; и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! – И то стана от стола и влезе вътре.
- Колко глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина така полезна, защото нищо не доказва , винаги разправя неща , които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен, значи всичко, ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.

И той се върна в стаята си , издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

Върнете се в началото Go down
dona_in
бабаит на форума


Брой мнения : 550
Location : България
Points : 0
Registration date : 14.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Съб Фев 23, 2008 2:03 pm

Pipps,искаш да ме разплачеш ли?Това са едни от най-любимите ми приказки,които хората трябва да четат всеки ден,според мен,за да се научат да ценят жертвоготовността,безкористността,себеотрицанието!Да си готов да помогнеш,без да чакаш отплата,да страдаш,когато някой друг страда,да отвориш сърцето си за доброто-ето това са добродетели,които са рядко срещани напоследък ,май!Колко жалко!
Благодаря ти за подаръка,за мен бе огромно удоволствие да се срещна пак с едни от любимите си герои на неповторимия Оскар Уайлд! angel
Върнете се в началото Go down
bimbo
новак


Брой мнения : 17
Location : Дупница
Points : 0
Registration date : 13.02.2008

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Съб Фев 23, 2008 4:51 pm

ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА



Разказват, че веднъж в един ъгъл на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:” Хайде да поиграем на криеница!”. ИНТРИГАТА повдигнала глава:”Криеница? Що за игра е това?” ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, ще си затвори очите и ще брои до милион, докато останалите се крият. ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, а РАДОСТТА така подскочила, че убедила СЪМНЕНИЕТО и само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата винаги я намират. ГОРДОСТТА казала, че това е съвършено глупава игра (нея нищо друго освен самата нея не я вълнувало), СТРАХЪТ пък, много не му се искало да рискува. - Едно, две, три – започнала да брои ЛУДОСТТА. Първи се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Той се напъхал зад най близкия камък на пътя, ВЯРАТА се вдигнала на небето, а ЗАВИСТТА се намърдала в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се сетил да се изкачи на върха на най високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не могло да се скрие, тъй като всяко място, което намирало изглеждало идеално за неговите приятели: кристално чистото езеро – за КРАСОТАТА, зеленината на дърветата – за СТРАХА, крилото на калинката – за СЛАДОСТРАСТИЕТО, полъхът на вятъра – за СВОБОДАТА. И така, накрая то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ пък напротив, намерил само за себе си топличко и уютно местенце. ЛЪЖАТА се скрила в дълбините на океана ( в същност обаче тя била в дъгата ), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се шмугнали в гърлото на вулкана. ЗАБРАВЯНЕТО даже не помнело къде се е скрило, но това нямало особено значение. Когато ЛУДОСТТА преброила до 999 999 ЛЮБОВТА още търсела подходящо място, но всичко вече било заето.Изведнъж обаче , тя видяла чуден розов храст и решила да се мушне сред неговите цветове. - Милион, - преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първо разбира се, намерила МЪРЗЕЛА. След това чула как ВЯРАТА спори с Бог, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО разбрала по бученето на вулкана. После ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се сетила къде се крие ТРИУМФА. ЕГОИЗМА не се наложило да го търси тъй като се бил скрил в хралупата на пчелите, които решили да изгонят неканения гост. Докато търсела, на ЛУДОСТТА и се припило вода и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО стояло до избора, чудейки се от коя му страна да се скрие. И така всички били намерени, ТАЛАНТА – в свежата сочна трева, МЪКАТА – в тъмна пещера, ЛЪЖАТА – в дъгата (ако трябва да сме честни, тя се криела в дълбините на океана). Само ЛЮБОВТА останала неоткрита. ЛУДОСТТА търсила зад всяко дърво, във всеки ручей, на върха на всяка планина и най накрая, решила да погледне в розовите храсти, но докато разтваряла клонките, чулa вик. Острите бодли на розите извадили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, извинявала се, плакала, молила, искала прошка и за изкупуване на своята вина обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач. Ето от тогава, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка…
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: МАЙЧИНА СЪЛЗА - АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ   Съб Фев 23, 2008 8:39 pm

МАЙЧИНА СЪЛЗА

Ангел Каралийчев





Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало...
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонила чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай, Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят на д гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океанско параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котарак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгнах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена. Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА   Съб Фев 23, 2008 9:05 pm

МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА

Ханс Кристиян Андерсен



Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината.

В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.

Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…

Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска — нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това…

В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.

Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!

Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.

То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…

Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.

То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините — гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.

„Някой умира в тоя час!“ — помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.

Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…

— Бабо — извика детето. — Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! — И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.

И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.

А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица — то беше замръзнало през последната вечер на старата година.

Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ — казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.


Последната промяна е направена от pipps на Вто Фев 26, 2008 5:15 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
dona_in
бабаит на форума


Брой мнения : 550
Location : България
Points : 0
Registration date : 14.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пон Фев 25, 2008 4:15 pm

Сега вече наистина ме разплака!
Тези са най-любимите ми приказки!!!
angel
Върнете се в началото Go down
bella
Модератор
Модератор


Брой мнения : 471
Location : по пътя към познанието....
Points : 3
Registration date : 25.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Фев 26, 2008 1:23 pm

браво пипс,разчувства ни с тези приказки...а оскар уайлд е незаменим

ОСКАР УАЙЛД :study:

ПРИКАЗКА

Зле ли си? Не знаеш как да живееш по-нататък?
Струва ти се, че животът ти е свършил? Ще ти разкажа една приказка.

Отдавна, много отдавна, в един процъфтяващ град живял един търговец. Търговията му вървяла и с всяка изминала година му носила все повече и повече печалба. Родил му се син, дългоочакван наследник на все по-увеличаващото се богатство. Хората в града уважавали търговеца, понеже цялото си богатство той спечелил с честна търговия, а не с измама. Градските бедняци и болните хора в града се молели за него, тъй като той правел щедри пожертвования за тяхното лечение и изхранване. Синът на търговеца растял като прилежно и здраво момче, не бил нито мързелив, нито разглезен. За радост на своя баща се превърнал в красив и образован юноша, който не се срамувал от никаква работа. В града всички казвали, че по ум, доброта, честност и справедливост той по нищо не отстъпва на баща си.

Веднъж търговецът повикал сина си и му казал, че иска да събере голям керван с техните стоки и да тръгне през голямата пустиня, за да проправи нови пътища за керваните, да стигне до нови, непознати земи. Синът се съгласил с радост да съпровожда баща си в това пътешествие. Много скоро те тръгнали на път. След няколко дни търговецът се обърнал към сина си с предложение да разделят кервана. "В пустинята има много дръзки хора, а нашият керван е лека плячка за тях. Ако си разделим стоката поравно, има надежда, че поне един от нас ще стигне до нови, богати земи."

Послушният син се съгласил с мъдрите думи на баща си, получил своята част от стоки и камили и скоро стигнал до нови, цветущи земи, където започнал да търгува също толкова честно, както и баща му, с което прославил името си, оженил се за дъщерята на владетеля на тази земя и след неговата смърт поел щастливо управлението й.

В едно прекрасно утро в покоите на младия владетел влязъл един слуга, който всеки ден бил длъжен да докладва на своя господар за всички малки и големи събития, станали отвъд стените на двореца. Слугата му разказал за малко събитие, станало сутринта в градските бани. Разказал как днес в банята дошъл да се измие странстващ беден чужденец, и в момента, когато се къпел, му откраднали дрехите. Той обаче вместо да заплаче, започнал да се смее, въпреки че изобщо нямал вид на малоумен. Младият владетел заповядал да доведат бедняка при него в двореца. Какво било неговото учудване и каква радост изпълнила сърцето му, когато в ограбения чужденец познал своя, загубен завинаги, както той си мислел, баща.

Ето какво му разкрил не по-малко щастливият му баща: "По онова време, когато ние живеехме в нашия град, аз разбрах, че в този живот съм постигнал всичко, за което дори не съм мечтал: имах богатство и уважението на моите съграждани. И разбрах, синко, че от този момент нататък моят живот ще трябва да започне да се променя към по-лошо. Затова събрах голям керван с всички наши стоки и тръгнахме с теб към нови земи. Затова и разделих аз нашия керван и те пратих да вървиш самостоятелно по своя път. На следващия ден след като ти потегли в пустинята със своя керван, нас ни нападнаха разбойници, разграбиха всичко и убиха всички, само аз по чудо се спасих и тръгнах да бродя сам по пустинята. По пътя си срещнах красиви и богати страни и градове, но щастието и късметът вече не бяха с мен. Никъде не можах да постигна успех, макар че полагах за това всички усилия. До момента, в който пристигнах в твоя град, единственото, което ми беше останало, освен живота, бяха моите бедняшки парцали върху гърба ми, които ми откраднаха в градската баня. Тогава започнах да се смея. Разбрах, че съм загубил последното, а това означаваше, че пак всичко ще се променя и... ме доведоха при тебе!"

Стана ли ти по-леко? Нали не мислиш, че животът е свършил?
Сега разбираш ли, че в живота има толкова много - прекрасно и уродливо,
тъжно и смешно, скръб и радост, раздяла и любов,
че да се преживее всичко това... Просто няма, няма нищо по-интересно!!!

Олга Чукa

_________________
Има много начини човек да бъде прав.......
Върнете се в началото Go down
bella
Модератор
Модератор


Брой мнения : 471
Location : по пътя към познанието....
Points : 3
Registration date : 25.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Фев 26, 2008 1:26 pm

Смисълът на приказките е в това, че неподвластни на хода на времето, широтата на пространството, те звучат с различно настроение и постепенно проникват в "колективното подсъзнание" на цялото човечество. Не знам дали тази история, която се каня да ви разкажа, се е родила в Япония. Аз я чух в една нощ преди Рождество, седнал на един камък. Предполагам следното: мисълта за това, че ние не разбираме какво чудо е животът, че позволяваме на алчността да замени великодушието, може да послужи като силно предупреждение за всички, които се силят да изпълнят своите мечти.

На Хуми все му е малко...



Отдавна-отдавна живеел на остров Хокайдо юноша на име Хуми. Той си изкарвал хляба, като чукал камъни. Макар че бил и силен, и здрав, той оставал недоволен от своята съдба и се оплаквал от това ден и нощ.
Хуми не се оправял много-много в християнските традиции, но бил чул, че поне веднъж в годината желанията на всички хора се изпълняват. И ето, когато настъпила Коледа, той се помолил искрено и горещо, и за негово учудване пред него се появил един ангел.

-- Ти си здрав, целият ти живот е пред теб, - казал ангелът. - Всички млади хора започват отнякъде. Ти защо през цялото време се оплакваш от съдбата си?
-- Господ беше несправедлив към мен: той не ми даде възможност да се издигна,- отговорил Хуми.

Обезпокоен, ангелът побързал да се яви при Господ и да го помоли да помогне на неговия подопечен, да не би току- виж да изгуби душата си.

-- Нека бъде по твоему, - промълвил Господ. - Днес е Коледа и нека се изпълни всичко, каквото и да пожелае Хуми.

На следващия ден Хуми дробил камъни и видял как покрай него в карета минал някакъв знатен велможа - целият в скъпоценни камъни. Изтривайки с мръсната си ръка потта от лицето си, Хуми горчиво казал:
-- Защо аз да не мога да бъда знатен? Нека и аз да имам такава съдба!
-- Така да бъде! - много зарадван, прошепнал ангелът.

И Хуми станал владетел на огромно имение и разкошен дворец, вече имал своя земя, коне, слуги и сега всеки ден той се разхождал, съпровождан от своята внушителна свита и се наслаждавал като виждал, че неговите предишни другари се нареждат покрай брега на реката, кланяйки му се почтително.

Веднъж денят се оказал нетърпимо горещ и Хуми, макар че вървял под позлатен чадър, дишал тежко, сякаш чукал камъни. Тогава му станало ясно, че не е литнал чак толкова високо: над него били принцовете и императорът, а над тях - Слънцето, което не се подчинява никому. Е, да, точно то е истинският владетел на света.

-- Ангел мой! Защо аз не мога да бъда Слънце?! Ето това е моята съдба!

От такова тщеславие ангелът се опечалил, но все пак изрекъл:
-- Така да бъде!
И Хуми станал това, което поискал да стане - Слънце.

И засиял той на небето, блестял с лъчи, наслаждавал се на безмерната си власт: ако поискам - посевите ще узреят, ако поискам - ще ги изгоря със суша. Тогава обаче изведнъж забелязал, че срещу него се приближава черно петънце. То все повече растяло и растяло и се превърнало в тъмен облак, който го обгърнал от всички страни, закривайки от него Земята.
-- Ангел мой! - извикал Хуми. - Облакът е по-могъщ от Слънцето! Моята съдба е да бъда облак!
-- Така да бъде! - отговорил на това ангелът.

И Хуми, превръщайки се в облак, решил, че мечтата му се е изпълнила.

-- Аз съм могъщ! - викал той, закривайки Слънцето.
-- Аз съм непобедим! - гърмял той, гонейки вълните по морето.

Но на един пустинен бряг на океана се извисявала огромна гранитна скала - древна като света. Хуми сметнал, че тя го предизвиква и извил такава буря, каквато никога преди не е бушувала на Земята. Високите, мощни океански вълни яростно се разбивали в скалата, опитвайки се да я поместят и потопят в морските бездни.
Но скалата, както и преди, стояла непоколебимо.

-- Ангел мой! - заплакал Хуми. - Скалата е по-силна от облака! Моята съдба е да бъда скала!
И се превърнал в скала.
- Кой може сега да ме надвие? - питал той самия себе си. - Аз съм по-могъщ от всички на света.

Минали няколко години и ето че една сутрин Хуми усетил как нещо остро го проболо, а после страшна болка започнала да раздира неговите каменни вътрешности, да къса на части неговото гранитно тяло. Той чул глухи, настойчиви удари и отново го пронизала неимоверна болка.
Обезумявайки от ужас, той извикал:
-- Ангел мой, някой иска да ме убие! Той е по-могъщ от мен и аз искам да бъда такъв, какъвто е той!
-- Така да бъде! - плачейки, възкликнал ангелът.

И Хуми отново се заел да чука камъни.

Пауло Коелю

_________________
Има много начини човек да бъде прав.......
Върнете се в началото Go down
bella
Модератор
Модератор


Брой мнения : 471
Location : по пътя към познанието....
Points : 3
Registration date : 25.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Фев 26, 2008 1:27 pm

МЪДРИЯТ ПРОСЯК

Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
— Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
— Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
— Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.
— Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
— А кой взема заем от тебе? — попитал царят.
— Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
— Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.
— Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но кагато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
Накрая царят попитал:
— А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
— Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
Царят много харесал отговорите на просяка.Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

индийска народна приказка

_________________
Има много начини човек да бъде прав.......
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Фев 26, 2008 1:31 pm

Благодаря,Бела за чудесната приказка!Има върху какво да се мисли...radost ,но дали всеки от нас би възприел живота си така, по този начин и би проявил същия неугасващ оптимизъмscratch
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Фев 26, 2008 5:24 pm

ПРИТЧА ЗА ЛЮБОВТА



Не спестявайте вашата любов и не я пресмятайте. Не се скъпете. Така ще изгубите всичко. Обратно, позволете на вашата любов да цъфти, споделяйте я, раздавайте я, нека тя расте.



Великият крал имал трима сина и искал да избере един за свой наследник. Това било много трудно, защото и тримата били много разумни, много храбри. А пък били и близнаци - всички на една и съща възраст, така че било невъзможно да вземе решение. Посъветвал се кралят с великия мъдрец и той му подсказал какво да направи.

Кралят се върнал у дома и помолил да дойдат при него и тримата му синове. Дал на всеки по една торба със семена на цветя и им казал, че тръгва на поклонническо пътуване:
— То ще продължи няколко години — една, две, три, може и повече. И това е изпитание за вас. Тези семена ще ми ги върнете, когато се върна от пътуването си. Този, който ги запази най-добре, той ще стане мой наследник. И кралят потеглил на път.

Първият син си помислил: "Какво да правя със семената?" Сложил ги в железен сейф - когато баща му се върне, те ще бъдат такива, каквито са били.

Вторият син си помислил: "Ако ги пазя така, както прави брат ми, те ще умрат. А мъртвите семена - изобщо не са семена". Отишъл в магазина, продал ги и получил пари. При това си помислил: "Когато се върне баща ми, ще отида в магазина и ще купя нови семена, ще ги дам на баща ми по-добри, отколкото са били".

А третият син отишъл в градината и пръснал семената навсякъде, където имало свободно място.

След три години, когато баща им се върнал, първият син отворил сейфа си. Семената били умрели и започнали да вонят. Бащата казал: "Какво е това? Нима такива семена ти дадох?" Те трябва да са способни да цъфнат с цветове и да миришат прекрасно, а тези семена вонят! Това не са моите семена!" Синът му възразил, че това са същите семена, но бащата казал: "Ти си материалист".

Вторият син се втурнал към магазина, купил семена, върнал се вкъщи и ги поднесъл на баща си. Но бащата казал: "Но тези не са същите. Ти мислиш по-добре, но все пак това не е качеството, което бих искал да видя в теб. Ти си психолог".

Обърнал се към третия син с голяма надежда, но и страх едновременно. "Какво ли е направил той?" А третият син повел баща си към градината, където навсякъде цъфтяли милиони цветя. И синът казал: "Това са онези семена, които ти ми даде. Щом узреят семената им, аз ще ги събера и ще ти ги върна. Бащата казал: "Ти си моят наследник. Ето така трябва да се постъпва със семената!"

Този, който трупа, не разбира живота, който пресмята също ще го изгуби. Само съзидателният ум може да го разбере. В това е красотата на цветята - те не могат да се трупат и държат на склад. Те олицетворяват Бога - не е възможно да пестиш и трупаш. Те символизират любовта - а любовта не може да се пази в склад.
Не е случайно това, че цветята са символ на любовта през всички векове, във всички страни, във всякакви общности.

Любовта прилича на цветята - ако тя е разцъфнала в теб, ти трябва да я споделяш, да я даваш. И колкото повече я раздаваш, толкова повече тя ще расте в теб. Ако продължиш да даваш, ще дойде ден, когато ти ще станеш неизменен, безкраен източник на любов.
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Фев 26, 2008 5:35 pm

ПРАСТАРА ПРИКАЗКА ЗА МЪДРОСТТА



Един слуга търсел край бреговете на Нил изгубена от господаря му вещ. Съзрял един ибис, лежащ между тръстиките, подритнал го с крак, а той проговорил с човешки глас:
— Изтощен съм... Моля те, донеси ми малко вода да пия и ме премести на сянка, за да се съвзема. Аз съм син на божествения ибис и ще ти се отблагодаря.
Слугата попитал по какъв начин ще му се отблагодари и ибисът отговорил:
— Ще изпълня три твои желания, но изпълнението им ще трае само едно денонощие. Ела утре сутринта, за да ти се отплатя.
Слугата дал на ибиса вода, пренесъл го на сянка и си отишъл.
На другата сутрин дошъл пак на същото място и заварил ибиса, че го чака.
— Кажи сега първото си желание, но най-добре е да поискаш умение, знание или мъдрост — посъветвал го той.
Слугата отговорил:
— Не, нямам нужда нито от мъдрост, нито от знание, нито от умение. Искам само за едно денонощие да живея като моя господар.
—Трябваше да поискаш умение, за да можеш по-добре да служиш на своя господар — отвърнал ибисът, — но аз ще изпълня първото ти желание.
Той махнал с криле, изговорил някакви тайнствени думи, и слугата начаса се намерил в спалнята на своя господар.
Подчинените му слуги го поздравили, облекли го в скъпи дрехи и го попитали какво ще им заповяда. Слугата-господар не знаел какво да заповяда, нито каква работа да им възложи и заръчал само обилно ядене.
Масата била отрупана с ястия. Той се нахвърлил върху вкусните храни и непознатите за него вина. Продължил с обяда, докато се проснал изтощен от преяждане и препиване. А в това време неговите слуги и роби, оставени без работа и надзор, нападнали хранилищата му, последвали примера на своя "господар" и се наяли и напили до припадък. Пияни започнали да се бият и чупят всичко и изпотрошили имуществото му.
На следващата сутрин слугата отново отишъл на брега, за да се срещне с ибиса.
— Кажи си второто желание — прошепнал му ибисът, — но най-добре ще е да поискаш знание или мъдрост.
— Нямам нужда нито от знание, нито от мъдрост — отвърнал слугата. — Предпочитам да изживея едно денонощие като фараона.
Ибисът въздъхнал и промълвил:
— Трябваше да поискаш знание, за да служиш по-добре на своя фараон в неговото управление, но аз ще изпълня второто ти желание.
Ибисът махнал с криле, тихо издумал тайнствени слова и ето че слугата се озовал в спалнята на фараона. Облекли го с фараонови одежди, закусил добре, а след това му докладвали, че е обещал да огледа новите напоителни канали и да даде напътствия.
Понесли слугата-фараон в красива носилка. Той гледал строежа и не знаел какво да каже. Не смеел да се издаде, че няма знания, а и не искал да се посъветва с никого. За да покаже, че е "фараон", дал някакви напътствия за дълбочината на напоителните канали.
Веднага робите, ръководени от надзирателите, започнали да копаят. До вечерта увеличили дълбочината на каналите. Водата на Нил ги заляла и разрушила съоръженията. Хората щели да умрат от жажда и се разбунтували.


На другата сутрин слугата отново застанал на брега на Нил, където вече го чакала птицата.
— Кажи третото си желание, но най-добре е да поискаш мъдрост — посъветвал го ибисът.
— Не ми трябва никаква мъдрост — настоявал слугата. — Искам да изживея едно денонощие като теб, като божество. Искам да се кача на гърба ти, да ме носиш и да ми се подчиняваш.
— Трябваше да поискаш мъдрост, за да влезеш в контакт с боговете и да им служиш по-добре, а не това — тъжно промълвил ибисът и добавил: — Ти допусна три грешки. Трябваше да поискаш като първо желание — умение, като второ — знание, а като трето — мъдрост, за да служиш по-добре на господаря си, на фараона си и на боговете си. И тези качества щяха да се запазят и след изтичане на денонощието. Но ти предпочете преходните удоволствия. Все пак аз ще изпълня и третото ти желание...
Ибисът застанал до слугата, навел шията си, позволил му да се качи на гърба му, след това се издигнал високо, прелетял над Нил и го изтърсил в реката. Слугата полетял надолу, викайки изплашено, паднал във водата и бил разкъсан от крокодилите. От него не останало нито следа.
А ибисът литнал волно, освободен от задължението си да изпълнява неразумните желания на властолюбивия слуга
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: ЛИПСВАШ МИ...   Вто Мар 04, 2008 10:21 pm

ЛИПСВАШ МИ...


ЛИПСВАШ МИ

Чувстваше се особено сама. Не самотна, а сякаш нещо липсваше.
Работеше усилено и се държеше ведро с околните. Отвреме-навреме се оглеждаше, за да види все същите угрижени лица, с очи, пълни с тъга.
Тя беше весела, смела и дори безгрижна. Поне това виждаха останалите. Но нещо липсваше.
Откакто се запозна с Него светът сякаш се промени. Стана някак неусетно. Видяха се, погледнаха се очи в очи и усетиха, че не са сами. И двамата не мислеха, че това може да е Любов. За тях беше нещо повече.
Сега Той беше далече. Но Тя усещаше, когато Той мисли за Нея.
Понякога, вървейки по улицата, усещаше лек допир по косата си. Не беше вятърът. Усмихваше се леко и питаше наум:
"Какво има?". Чуваше неговото "Липсваш ми!" като шепот, носен от вятъра, изречен от листата на дърветата. И Тя отговаряше:"И ти на мен!". И чакаше...
Някой й беше казал, че "Липсваш ми!" не е нещо особено. Този някой не искал да липсва на никого и за него любовта била нещо като "Нужен си ми!". Човекът просто искаше да се чувства нужен.
Но Тя продължаваше да мисли, че "Липсваш ми" означава нещо повече от Любов. За Нея това значеше:"Аз съм едно цяло с теб и, когато те няма, сякаш съм болна".
Щеше да мине време - малко или много - и отново щяха да са заедно. Тогава щяха да разговарят наяве, да се смеят, да кроят планове... А дотогава тази невидима свръхестествена нишка щеше да им помага да оцелеят.
И пак нямаше да има значение дали това е Любов. Защото заедно те се чувстваха цели!


Върнете се в началото Go down
styllisima
Admin
Admin


Брой мнения : 2038
Age : 41
Location : У дома ;)
Points : 579
Registration date : 08.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Сря Мар 05, 2008 12:37 am

Почнах да си мисля че съм в страната на приказките но не Алиса а Стилисима vesel

_________________
Ако искаш нещо - намираш начин, а ако не искаш - намираш причина!

Върнете се в началото Go down
http://www.bglog.net/Zdrave/
donyso
форумец


Брой мнения : 371
Age : 34
Location : при шишарките
Points : 53
Registration date : 17.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Сря Мар 05, 2008 8:42 am

Ехаааа! cheers cheers cheers На последната приказка, ако може, да ни напишеш продължение.
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Нед Мар 09, 2008 11:09 pm

"Един ден любовта казала на приятелството: - Защо съществуваш ти ,когато мен ме има ? А приятелството отговорило: - За да донеса усмивка, там където ти остави сълзи!"
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Вто Мар 11, 2008 10:36 pm

Когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? – попитали ореадите.
- Плача за Нарцис – отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис – продължили те – В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш от близо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? – попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? – отговорили изненадани ореадите. – Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата.
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота...
Върнете се в началото Go down
boy4o
Модератор
Модератор


Брой мнения : 178
Age : 57
Points : 35
Registration date : 04.02.2008

ПисанеЗаглавие: (почти) Истинска приказка   Сря Мар 12, 2008 12:58 pm

Имало едно време в далечната страна Дания едно малко, добро и послушно момченце на име Оле.
Оле и майка му живеели сами в една малка, но спретната къщичка. Бащатата на Оле отдавна бил умрял. Затова двамата, Оле и майка му, живеели самички.
Майката се трудела от сутрин до вечер и едва припечелвала колкото за къшей хляб и няколко загнили риби. "Има нещо гнило в Дания!", повтаряла често тя.
На добричкия малък Оле му било много мъчно от всичко това.
Но ето, че един ден майката на Оле донесла един голям, хубав, червен фенер и го окачила отвън, пред вратата на къщичката.
Скоро започнали да им идват на гости разни непознати чичковци. Мама била много мила с тях, но въпреки това скоро им се доспивало и те бързали да се изтегнат на леглото. Тогава мама бързо просвала един сламеник под леглото, слагала малкия Оле да си легне на него и казвала:
- Оле, затвори очички!
Оле бил много добро и послушно дете. Той затварял очички и бързо заспивал...
Особено често при тях идвал на гости един чичко Андерсен. Даже толкова често, че запомнил думите "Оле, затвори очички".
Минало се време и добрият чичко Андерсен написал по тези думи чудесна приказка за децата. cheers

_________________
За всеки има място под слънцето, но някои цял живот чакат то да се освободи.
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Сря Мар 12, 2008 5:04 pm

А Уил Шекспир не е ли идвал, не може да бъдеscratch
Върнете се в началото Go down
boy4o
Модератор
Модератор


Брой мнения : 178
Age : 57
Points : 35
Registration date : 04.02.2008

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Чет Мар 13, 2008 11:51 am

Е, за стария Бил не зная. :|
Но определено се е познавал с някакъв датски принц. king

_________________
За всеки има място под слънцето, но някои цял живот чакат то да се освободи.
Върнете се в началото Go down
pipps
шеф и кройки


Брой мнения : 1921
Points : 0
Registration date : 06.11.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Пет Мар 14, 2008 6:07 pm

ПРИКАЗКА ЗА МАЙКАТА


Святата майчина обич-
покрила с позлата земята,
в приказки, песни , легенди
с много любов е възпята.

Песен такава разказва,
как нежната майчина гръд,
разсякъл сина и с брадва
и бликнала топлата кръв.

Насила изтръгнал сърцето,
че имал ,имал заръка една-
за лек и за цяр да гони
на злата си ,млада жена.

Побягнал след туй през гората-
а буря ехтяла в нощта.
На пън се в тъмното спънал
и паднал с лице в калта.

Изохкало тихо сърцето,
прошепнало с майчински глас.
-Заболя ли те сине? Полека!
Не бързай така в този час
Върнете се в началото Go down
dona_in
бабаит на форума


Брой мнения : 550
Location : България
Points : 0
Registration date : 14.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Нед Мар 16, 2008 1:01 pm

Ей,бебе,това ме разплака,но пък е много вярно!Наистина, майчиното сърце не познава граници в обичта към детето си!
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: ПРИКАЗКИ   Today at 8:33 am

Върнете се в началото Go down
 
ПРИКАЗКИ
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 2Иди на страница : 1, 2  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Клуб styllisima :: Раздумка-
Идете на: